Само тези, които смело вървят напред,
без да се поддават на ограниченията на логиката,
достигат най-невероятните висоти.
Алексей Христинин
Много хора се притесняват, страхуват, боят… или кой както иска да го нарече… че пътят, която са избрали в живота си не е правилният, истинският. Изкушават се да мислят, че смисълът на живота е да си преуспял, да имаш невероятна кариера, да натрупаш различни средства, да се съревноваваш и да печелиш, да имаш власт…
Дори да си признават, че не са доволни от минусите, които носят постиженията им, твърде често се държат здраво за илюзиите си, не за друго, а защото познават само тях.
Възможно ли е същността на живота им да не съвпада с това, което работят, с това, с което изкарват прехраната си?
Възможно ли е тази същност да се крие в простия, обикновен и честен живот, откривайки им кои са наистина?
Една група хора вече са на това мнение, но друга може би никога няма да погледне от тази гледна точка.
Въпросът се състои в погледа към живота. Как поглеждаме? Отвън навътре или отвътре навън?
Случвали ли сте на думите: „Слушай учителя“, „Слушай по-големите“, „Ръководи се според правилата на …“
Може би сте ги чували от вашите родители или пък вие, като родители ги казвате на деца си – потиквате ги да търсят нечие ръководство, някой друг да определя стъпките им.
Социалните и културни норми са важна част в живота ни, чрез тях се учим как да се държим с околните, в обществото…
Предизвикателството започва, когато допуснем тези норми да действат във всеки аспект от живота ни с пълната си мощ и забравим (или въобще не се сетим) да включим нещо толкова семпло, но изключително лично като нашата същност, нашия собствен смисъл.
Гласуваме доверие на определени хора, позволявайки им (съзнателно или не) да ни помогнат в откриването на този смисъл.
Ако сте успели и сте намерили правилните хора – вие сте невероятно щастливи личности!
Понякога обаче, дори и най-добронамерените, ползващи се от нашето доверие, предпочитат да ни поставят в рамки, водени от собственото си усещане за смисъл. Тогава в желанието си да получим одобрението им, ние се насочваме към уж отреденото за нас място и започваме да отричаме и потискаме истинската си същност, живеейки чужд смисъл, чужд сценарий. Търсим къде да градим кариера, преди да сме разбрали своята същност, да сме намерили своя смисъл, да сме открили своето призвание.
Образованието сведе успеха до листи с малко текст и много празни квадратчета, които трябва да попълним с чавки или хиксчета за да получим диплом. Обществото ни пробутва подобен списък с тенджеровата аргументация на пълния стомах: да си намерим партньор в живота, да създадем наследници, да вървим към някаква кариерна ниша, и да преглъщаме и търпим, докато не стигнем до пенсионна възраст. Този привидно перфектно асфалтиран път използва за подложка нашата смисленост и ни поставя в позиция на конформизъм.
Заети сме да избутваме страховете, които сами вкарваме в душите си, че не сме достатъчно ………… (попълнете сами вашата дума: умни, креативни, красиви, желани, ценни, ЦЯЛОСТНИ…).
Много рядко спираме и се замисляме, а още по-рядко се питаме „Щастливи и доволни ли сме? И ако не сме, как да променим нещата?”
Откриването на смисъла на живота, на неговата същност става, когато се заслушаме във вътрешния глас, който ни зове или по-скоро неуморно ни припява шумейки като бистър планински поток. Да оставим този звънлив глас да ни говори, а не да му нареждаме какво ще сътворим с него (бент, дига, цял язовир…).
Нашите призвания са нашата страст, нашата неудържимост, нещо с което ни е трудно да спрем да се занимаваме. Усещаме ги като лек повей на свежия пролетен вятър, а вътрешният ни глас тихо си тананика: „искам да опитам, искам още, давай още“, после се усилва до зов, на която копнеем да се подчиним, но…
Пътят към призванието не е нито лесен, нито кратък. Може би това е причината много хора така и да не разбират своето. Страхуваме се, боим се от неизвестното, от риска, от безразсъдството, от непознатото, от борбата… Затова избираме кариера, асфалтиран път, който ни позволява да сложим чавки и хиксчета по листите, които са ни предоставили.
Не харесваме тишината, защото в нея може все пак да дочуем вътрешния си глас. Нашето днешно общество не цени тишината, то е шумно и иска действие. Но, ако не можем да притихваме, животът става непълноценен и опасен. Без тишината, няма да чуем песента на вътрешния си глас и рискуваме да повярваме, че нашето егото и всички идващи отвън социални и културни норми са истинския ни житейски смисъл. А животът е игра, театър, ако не знаем коя точно е нашата роля, рискуваме вътрешните си мир и хармония.
Тишината поема външния шум и открива уютно пространство вътре в нас за преоткриване на истинската ни същност. В тази тишината можем да се огледаме, да погледнем към истинското състояние на живота и работата си, да притихнем, за да видим и чуем отговорите. В тази тишината търпеливо изчакваме мисловното ни блато да се утаи, за да извлечем няколко важни извода от собствения си опит.
Много често се случва да не успеем да видим и чуем себе си от нетърпение, поредното от разсейването на заобикалящия ни шумен и забързан свят. Живеем живота си, управляван от егото и оставяме същността си да тлее, питайки се: „Имам всичко по списъка в живота, защо тогава не изпитвам щастие и удовлетвореност?”
Не харесваме тъмната си страна. Защо ли? И тя е част от нас, само заедно с нея постигаме цялостност.
Ние сме личности, разумни, успешни и удовлетворени личности тогава, когато можем да приемем и силата, и слабостта си. Както нашите собствени, така и на другите. В това е смисъла на живота, както и нашия собствен – чрез обединяването на „тъмната“ и „светлата“ страна да започнем да направляваме развитието и растежа си, да превърнем дефекта в ефект. Да открием силата в слабостта си и слабостта в силата си.
Предпочитаме да не показваме нашите слабости, провали, себичност и недостатъци на другите. Добре. Но защо ние самите бягаме от тях, от себе си!? Тяхното приемане и опознаване ни разкрива на къде да вървим, в коя посока да израстваме. Обикновено това, което най-малко харесваме в другите, носим дълбоко скрито в себе си. Затваряме си очите и навън, и навътре и се питаме: „Защо, защо?“ А можем да притихнем и да погледнем вътре в нас, да прочетем себе си. Вместо това бързаме да търсим удобни връзки, подкрепящи овехтелите, протрити и разкаляни нагласи, представи и вярвания за самите нас.
Обезсмисляме смисъла и същността си. Обезсмисляме на нашата цялостност. Социалните и културни норми ни помагат да заглушим вътрешния си глас и едва ли не да го презираме. И в никакъв случай да не се водим от своите чувства, интуиция емоции, импулси…
За да открием смисъла на живота, ще трябва да се почувстваме удобно и уютно с нелогичната, усещащата част в нас. Да свикнем да стоим в този тих, но чувствен уют. Да приемем това, че нямаме отговор за абсолютно всичко. Да прегърнем неяснотата и да спрем вътрешните борби. Да си позволим да чувствате дълбоко, да се усещаме и да чуваме шепота на бистрия поток в нас. Не е възможно да открием смисъла и същността на живота си само през логичния ум и мислите си, нужни са ни усещания и чувства. И тук се появява предизвикателството, трудността за повечето хора. Чувствата и емоциите, особено дълбоките, са нещо което отричат, омаловажават, игнорират…
Не забелязахме как нашите културни и социални норми провокираха нашата вътрешна борба и несъгласие със света. А те – нашата вътрешна борба и нашето несъгласие изяждат ресурса ни, толкова необходим за самия живот. Усещането, че светът (вътрешният или външният) „не ОК“, че някак си „е неправилен“, че светът „не е подреден“ блокира нашия импулс за живот, стремящ се към разкриване. Самият акт на живот става безсмислен и погрешен. Смислено и правилно ли е да живеем в безсмислен и неправилен свят?
Използвайки само логика, само „светлата“ си страна можем да стигнем до депресивни и суицидни прояви, до дълбока съпротива срещу израстването.
Преосмислянето на нашите вярвания и нагласи е по същество крайъгълен камък на психологичната подкрепа и терапия. Отмяна на противопоставянето на света и на собствения смисъл. Замяна на несъзнателни негативни убеждения и изграждане на нови, реалистични чрез организиране на нашия жизнен потенциал към развитие и растеж.
Смисълът на самия Живот не е в борбата със себе си или със света, смисълът е в хармонията, в цялостността.
В приемането на света като основа, като опора, за собственото ни движение към разкриване на потенциала, с който (по рождение) сме надарени.
