„We’ve Had a Hundred Years of Psychotherapy — And the World’s Getting Worse“ – това е заглавието на провокативната книга от 1992 г. на юнгианския психолог Джеймс Хилман и журналиста Майкъл Вентура.
Болезнено актуална и днес.
Имаме сто години психотерапия. И въпреки това ставаме все по-чувствителни, докато светът около нас става все по-лош. Дошло е време да се вгледаме в това противоречие.
Според Хилман, проблемът – терапията учи клиента, че неговата тревога не е за гледката с бездомната жена, а за собственото му чувство на изоставеност или за „неприето“ вътрешно дете. А резултатът е, че реалната жена изчезва, превръща се в „символ“ или „проекция“, като по този начин ние преставаме да виждаме социалната несправедливост и започваме да се занимаваме със собствената си биография. А от там терапията ни прави политически пасивни. Според него, това е причината светът да става по-лош, докато хората стават „по-съзнателни“. Гневът, който трябва да ни изкара на улицата, за да изискваме промяна, бива „преработен“ в кабинета като личен психологически проблем. Хилман нарича това „анестезия“ – ние губим способността си да реагираме през сетивата на разрухата около нас, защото сме твърде заети да интерпретираме чувствата си.
Психиката все още е локализирана под кожата. Влизаме „навътре“, за да я намерим. Изследваме „своите“ чувства и „своите“ сънища – нещо лично, частно, притежавано. Понякога разширяваме рамката, говорим за взаимоотношения, за интрапсихичното, за пространството между нашата и чуждата психика. Дори стигаме до семейни системи и работни екипи.
И въпреки това психиката, душата остава или „вътре“, или „между“ хората.
Безспирно работим върху отношенията си, върху чувствата, мислите и рефлексиите си. Но поглеждаме ли какво остава „зад борда“? Какво пропускаме?
Джеймс Хилман разгръща една от най-силните си критики към съвременната психотерапия чрез примера за това как тя „убива“ социалния ни инстинкт.
Погледът му се разширява – към петролния танкер на хоризонта, към уличните графити по стените и билбордовете, към закръглената бездомна жена с подути глезени и напукана кожа, спяща в тревата на петнадесетина метра от нас.
„Зад борда“ остава разпадащият се свят.
Защо психотерапията не го забелязва?
Ако тя работи единствено с „вътрешната“ душа, премахвайки душата от света и отказвайки да признае, че тя съществува и извън нас, тогава терапията престава да изпълнява своята задача. Защото болестта не е само вътре. Тя е навсякъде – болни сгради, болни институции, болна банкова система, болни училища, болни улици.
Всъщност душата винаги се преоткрива чрез патологията. През XIX век никой не говори за психика, докато Фройд не открива психопатологията.
А днес – говорим как мебелите съдържат вещества, които ни тровят, как микровълновата фурна излъчва опасни вълни. Светът се оказа болен и токсичен. Не можем да ядем риба. Не можем да плуваме. Не можем дори да се насладим на допира на вълните.
Светът се напълни със симптоми.
Не е ли това началото на едно ново признаване на онова, което някога наричахме анимизъм?
Светът е жив – невероятно! – и ни въздейства.
Мислите ни започват да се нижат като мъниста на броеница:
„Трябва да се отърва от тези фреонови бутилки.“
„Трябва да сменя мебелите – имат формалдехид под тапицерията.“
„Трябва да избягвам това, и това, и ето това.“
Когато в света има патология – ние започваме да се отнасяме към него с повече уважение.
Сякаш, отричайки душата и живота в нещата, духът – обиден и оскърбен – се обръща към нас под формата на заплаха. Отричайки душата в нещата, казвайки им, следвайки Декарт: „Вие нямате душа.“ Те ни връщат в отговор: „Я пак виж, дали имам душа, негодник такъв.“
Всеки път, когато се опитваме да се справим с нашата ярост докато шофираме, с нашето отчаяние в офиса заради осветлението и скапаните мебели, с престъпността по улиците – с каквото и да е – отивайки на терапия, ние пренасяме там своята ярост и страх. И лишаваме политическия свят от нещо съществено.
А терапията, която в своята безумна форма, подчертава вътрешната душа и игнорира външната, поддържа упадъка на реалния свят.
И въпреки това тя продължава сляпо да вярва, че може да „изцели“ външния свят, като прави хората „по-добри“. Чуваме това от години: „Ако всички ходеха на терапия, щяхме да имаме по-добри сгради, по-добри хора, повече осъзнатост.“
Това не е точно така.
Тук стигаме до корените на политическата роля на терапията. Ако приемем, че една от задачите ѝ е да се справя с патологичното гниене в тялото на политиката, тогава стремежът към нормализация подкопава именно тази функция. Когато терапията учи хората да се справят, а не да протестират, да се адаптират, а не да се бунтуват, да нормализират странностите си и да „работят вътрешно със ситуацията“, вместо да отказват неприемливото – тя започва да обслужва онова, което държавата иска – покорна маса.
Хилман посочва и още нещо. Терапията интернализира емоциите (може би порочно).
Представете си пътни артерии, задръстени с коли, почти сгушили се броня до броня. Изпадаме в ярост докато шофираме към кабинета. Тъпи камиони (или джипове), които почти ни избутват от платното. Страхуваме се. В малката си кола сме уязвими. Когато стигаме до терапевта, треперим. А той ни казва: „Нужно е да поговорим за това.“
И започваме да говорим. И откриваме, че баща ни е бил груб негодник и цялата тази история, с камиона ни напомня за него. Или откриваме, че винаги сме се чувствали крехки и уязвими, че винаги е имало по-големи хора, по-важни от нас, и този наш малък автомобил е типичен пример за нашата изтънченост и нашата уязвимост. Или говорим за нашия стремеж към власт, за това как всъщност искаме да бъдем например шофьор на камион.
Какво се случва?
Трансформираме своя страх в тревожност – във вътрешно състояние. Превръщаме настоящето в минало, в разговор за нашия баща и детството. И обръщаме нашето възмущение в ярост и враждебност. Отново, вътрешни състояния, докато изначалния гняв (out-rage) е външно изразена емоция.
Светът ни прави безчувствени към грозотата, бедността и разрухата. Ние сме „под упойка“. A out-rage е моментът, в който упойката спира да действа. Това е „дивашката“ реакция на душата, която отказва да приеме болната реалност за нормална.
А емоциите по своята същност са социални. Думата произлиза от латинското еx movere – „движа се навън“. Те ни свързват със света.
Крайно време е да се огледаме и „навътре“, и „навън“ – да променим неработещите стратегии и модели с такива, които работят в полза не само за отделния човек, но и за обществото. Защото участието ни в общност е терапевтично само по себе си.
Психологията и психотерапията, сведени до непрекъсната работа „навътре“, не просто пропускат света – те участват в неговото разпадане. Като превръщат социалния гняв в лична тревожност, а възмущението в симптом, те обезоръжават онова, което единствено може да произведе промяна – нашата способност да реагираме навън. Душата не живее само под кожата. Тя е в улиците, в сградите, в институциите, във въздуха, който дишаме. Терапия, която отказва да признае това, не лекува – тя упоява. А свят под упойка не се изцелява. Той се разпада по-тихо.
Затова, ако търсите терапия, търсете такава, която не ви учи единствено да „се справяте“, а ви помага да различавате кога болката е лична и кога е разумен отговор на болен свят. Терапия, която не бърза да превърне гнева ви или друго ваше състояние в диагноза, а го уважава като сигнал. Която не ви приспособява към непоносимото, а ви помага да запазите сетивата си будни.
Не всяко страдание иска тълкуване. Някои искат позиция.
Не всяка емоция трябва да се „работи“. Някои трябва да се изживеят навън – в действие, в отказ, в промяна.
И именно там започва терапията, която не откъсва човека от света, а го връща в него.
