Първата – страст към признание. Изглежда като желание да бъдем нужни, но в действителност е постоянен глад за одобрение. Например казвайки си: „Аз не живея, аз само чакам, кога ще ме похвалят.“ Мозъкът привиква към допамина, предизвикан от чуждите реакции и без него настъпва нещо като абстинентна криза. Ето защо дори умните, успешни хора са зависими от чуждия поглед. И когато вниманието, в което се къпем се разсее, се руши и усещането ни за нас самите.
Втората – страст към контрол. Психиатрите казват: „Контролът, това не е сила, това е паника, прикрита като увереност.“ Хора, обсебени от реда, често не могат да понасят хаоса на другите. Те проверяват, поправят, управляват… докато не се изтощят, докато не прегорят. Контролът създава илюзия за сигурност и безопасност, но прави доверието невъзможно. А без доверие психиката се задъхва, задушава, защото през цялото време живее в режим на тревога и безпокойство.
Третата – страст към драма. Например си казваме: „Когато е тихо, аз не се чувствам, че живея.“ Това е класически пример за емоционална зависимост – мозъкът търси върхове, пикове, дори и да се случват през болка. Такива хора създават конфликти, защото усещат тишината като празнина, пустота. Но нашата психика не може да издържи на постоянни колебания – тя се къса като фина нишка. И след това ние започваме да бъркаме любовта с буря, а бурята със смисъла.
Четвъртата – страст към спасяване. Особено се забелязва при тези, които са наблюдавали в детството си чуждата болка. Те живеят, спасявайки всички, освен себе си. Трудно им е да гледат как някой страда, защото вътре в тях живее вярването, че: „Ако не помогна – аз съм лош.“ Психиката не може да понесе това бреме, защото спасяването е замаскирано желание да бъдем нужни, да не останем без роля в този живот.
Петата – страст към съвършенство. Това е най-тихата форма на саморазрушаване. Човек прави всичко по „правилния“ начин, но вътре в него е пусто. Не може да се отпусне, защото всяка грешка е заплаха за неговата идентичност. Такива хора живеят сякаш са на изпит, дори когато просто пият кафе. Психиката не може да понесе постоянното напрежение на конформизма и в някакъв момент изключва емоциите, за да оцелее някак си.
Психиката не се руши от трудностите, а от живот в постоянно вътрешно напрежение, когато нашата стойност зависи от нещо външно: похвала, контрол, драма, роля, безгрешност.
Тези страсти не се лекуват с отказ, а с осъзнаване — с въпрос „Какво се опитвам да си осигуря чрез това?“
Разпознавате ли в себе си поне една от тези страсти, от които изглежда невъзможно да се откажете, дори и да ви изгаря отвътре?
А може би най-важният въпрос не е от кои страсти трябва да се откажем, а кои вече не ни помагат да живеем по-спокойно и цялостно?
Ако разпознаваме нещо свое в тези редове, е хубаво да спрем за миг при него. Не за да го поправяме, а за да го разберем. Защото тези модели не са дефекти, а начини, по които сме се опитвали да оцелеем. Понякога е достатъчно просто да си ги признаем.
Ако това докосва — значи има защо. Споделянето е добре дошло, когато си готов.
