Ние сме хленчещи мрънкачи.
Докато не пораснем и не осъзнаем доколко сами творим своята реалност, все ще търсим някого, в когото да се вкопчим. Някой, на когото да се оплачем, да поплачем… с тайната надежда, че този „по-голям“ и „по-можещ“ авторитет ще промени нашия огорчен и досаден свят.
А всъщност го променяме ние. Всеки ден.
Но от тясното пространство на фалшивото си „детско“ състояние, не го виждаме. Не вярваме, че можем да решаваме проблеми по друг начин, освен чрез жалби, плач и мрънкане. И хленчим от отчаяние като изоставени сираци: „Защо? Защо на мен?“
Вдигаме изпълнени с болка очи нагоре – и отказваме да повярваме на отговорите. Точно както не вярваме, че вече НИЕ сме ВЪЗРАСТНИТЕ.
Вървели сме, изследвали сме, изминали сме безброй пътища, а вътрешните ни маршрути са се превърнали в непроходими храсталаци.
А ги познавахме толкова добре като деца…
Вървяхме смело по тях! Знаехме как да чуваме себе си. Знаехме как да бъдем ВЪЛШЕБНИЦИ.
Тогава, ако поискахме, се превръщахме в рицари и герои. Ако поискахме – превръщахме враговете си в трева и ги посичахме с един замах.
Знаехме как… докато не забравихме.
Пътеките ни обраснаха с плевели, битовизми и „умни“ чужди мисли.
И въпреки това, тези пътеки продължават да шепнат:
– Стани! Тръгни! Ти МОЖЕШ да избираш!
Ослушай се и ще чуеш!
В действителност ние сме всичко едновременно: и деца, и тийнейджъри, и зрели хора. Всички тези версии живеят вътре в нас. Важното е само къде поставяме акцента днес и от коя позиция избираме да гледаме света и другите.
Понякога пътеките към нашия вътрешен вълшебник са толкова обрасли, че ни е нужен спътник, за да разчистим храсталаците заедно. Ако се чувствате изгубени в собствените си маршрути, не е нужно да вървите сами. Тук съм, за да извървим заедно пътя към вашия нов избор.
